Селин от IXв развълнува с есето си в конкурса "Духът на българина"

На първи ноември е редно да си спомним за всички онези българи, които са "будили" съзнанието на сънародниците ни в трудни години, защото сегашното време може да се определи като осъществена мечта за предците ни. Все пак не воюваме с близки и далечни страни, а държавата ни е определяна като демократична. Недоволството обаче не се изпарило с осъществените идеали за териториална независимост и развитие на български език и наука. Недоволство от липсата на достатъчно финансови средства за семействата, недоволство от образование и здравеопазване, недоволство все от нещо или някого. В такива моменти младите са тези, които ни напомнят, че България е хубава страна, че в България се раждат и живеят умни и добри хора, че духът на българина не е утопично словосъчетание.
Селин от девети клас е на първо място на конкурса "Духът на българина" във възрастовата категория VIII - XII клас. Ние много се радваме за нея, но се радваме също, че чрез есето си тя успява да развълнува всички нас. Кара ни да се замислим, защо не и поплачем. Също като дядо й. Прочетете сами творбата й и се "събудете". За красивото в българския дух, завещано ни още преди много години.

Далеч от тук съм родена. Началото ми бе поставено преди 15 години, на място, започващо отново с ,,Б”, ала наречено Белгия. Навярно се питате защо моите двама създатели са решили да ме посрещнат на белия свят в чужди земи, далеч от родината. Нека ви отговоря с въпрос: Кой би приел равнодушно бракосъчетанието между българка и турчин, ако говорим за края на XX век, било то и по любов? Предполагам, че това е една от причините да не съм кръстена на някого от рода ни. От една страна това е добре, тъй като нямаше да съм толкова интересна с произхода на името си, ако просто ме бяха кръстили на съсухрена баба, живяла пет поколения преди мен. Всъщност нося името на своята акушерка ̶ млада французойка, която отговорно е държала съдбата ми в ръцете си за няколко кратки мига и според мама Селин означава ,,залязваща луна”, въпреки че символиката се надценява. Но стига толкова за името ми. Дотук научихте изчерпателна информация както за него, така и за смесената кръв, течаща във вените ми. Съдейки по представянето ми, вероятно се съмнявате за съществуването на какъвто и да е било български дух в сърцето ми. Не избързвайте! Не и преди да ви преведа през историята му, която е със завиден обем, въпреки неговата младост.
За да бъде разказана една история, нужно е да се започне от самото начало. След като ви запознах с частица от моето, можем да се върнем в нашите земи, където историята продължава. Именно тук съм отгледана и все още раста. Свързвам най- ранните си години с аромата на мамините рози, за които се грижеше. Докато го правеше, аз тичах около нея, а тя ми говореше с усмивка: "Разцъфни като млад трендафил и винаги помни мириса на уханните български рози, чиито семенца съм посяла в теб неотдавна". При всеки дъх гърдите ми се изпълваха едновременно с наслаждение и гордост от съществуването на това райско творение, предизвикващо наслада с благоуханието си из земите ни. Тогава обикнах малкото, покрито с рози парче земя, за пръв път.
Кога го обикнах за втори път ли? Беше осъзната обич, родена от изкуството на думите. Те все още са мое убежище, до което прибягвам в моменти на несигурност. Винаги са готови да ме приютят и скрият от заплашителния свят. Който не намира красотата в българските думи, е или неграмотен, или просто лишен от вкус и естетика. Рядко осъзнаваме, но е изключителна привилегия, че можем да напишем и изкажем мислите си със свои, неповторими думи. Думи, които не са взети назаем и не чакат отплата. Дадени са ни завинаги и молят само за едно ̶ да бъдат съхранени, почитани и то не само на 24 май.
Да ви споделя ли още нещо? Човекът, който ми вдъхна любов към българските думи с увлекателните си истории за Хитър Петър, е не друг, а самият ми дядо. Обичах да се вглеждам дълго в очите му с цвят на дъжд и недоумявах, че някой ден от тях може да завали. Грешах. Земята, която от малка съм научена да обичам, един ден отвори недрата си за баба. Тогава зрееха черешите. И дори небето заплака...
Не се ядосах на земята. Разбрах, че България е просто черешово дърво със здрави корени и млади клони, от които никнат листа. Клоните не виждат скритите под земята корени, ала на тях дължат съществуването си под слънцето.
Беседата за живота ми е към своя край. Ако сте стигнали дотук, осмислили всичко казано до момента, ще разберете защо е толкова важно да узнаете всичко това. Учителката ми по география има бегла представа за историята ми и ме нарича ,,дете на света”. Интересно ми е как бихте ме нарекли вие, след като я разказвам в цялост. Моята житейска пътека ме е отвела до много места, а има и още, които ме очакват. Губела съм се хиляди пъти и хиляди пъти съм се намирала в лицето на мама и нейните рози, в очите на дядо и, разбира се, с помощта на моите думи. Всичко това ме чака тук, връща ме към детството ми, към неизменимото парче земя, на което принадлежа. Тук искам да разцъфна, да докосна небето с клоните си, а накрая да попия в земята като чиста сълза от очите на дядо.
Така разбира сърцето ми любовта към родината и познанието на българския дух. Духът на българина не е просто капка кръв, а ухание на рози, звънливи думи и множество черешови дръвчета…